26/08/2025
Любим клиент ❤️
Казвам се Димитър Николов и съм на 36 години. Родом съм от Белене, но живея в София със съпругата ми и двете ни деца. Заедно с брат ми Христо сме собственици на овцеферма и микро преработвателно предприятие „Багри“ / Ферма Багри.
Детството ми премина между Козлодуй и Белене. В Козлодуй ходех на училище, а летата прекарвах в Белене – цялото ми семейство е оттам. Когато навърших 14, се преместих в София. Учих в хуманитарна гимназия с профил биология и химия, а после се преместих във Варна, за да следвам медицина. Така и не завърших и след трети курс се върнах в София. По онова време фермата все още се изграждаше като инвестиция и идея от страна на родителите ни. Брат ми прохождаше в корпоративния свят, а със съпругата ми се захванахме с учредяването на Младежкото движение на Slow Food в България.
Slow Food е огромна международна организация, чиято цел е опазване и популяризиране на местните храни и култура, свързана с тях. Създадена е в Италия, където имат много силна политика в това отношение. Например в Тоскана правят определен тип вино, в Пиемонт отглеждат специфичен сорт лешници, в Тирол – нещо друго. Акцентът е върху това, че всеки продукт си има точно място на производство и уникални традиции. За да стане по-ясно, ще дам пример с една ферма във Франция, в която кравите, когато са горе в Пиренеите, дават мляко, от което се прави сирене с определено име. Когато слязат долу през зимата обаче, от млякото им не може да се прави точно това сирене, защото вече не отговаря на географския признак. Това се следи строго, търси се и се цени от клиентите.
През 2015 г., заедно със семейство на брат ми, отворихме ресторант „Багри“ в София. Беше тясно свързан с философията на Slow Food – използвахме изцяло български фермерски продукти от малки, устойчиви производители. Искахме да създадем място, където хората могат да опитат качествена, чиста и здравословна храна, приготвена от сезонни продукти. Клиентелата ни беше почти изцяло чуждестранна, тъй като ресторантът се намираше в центъра близо до големи хотели и те ни изпращаха доста туристи. Имахме успех, но след ковид пандемията решихме да го затворим, заради несигурността, икономическата обстановка и трудността да намираме надеждни партньори. Преценихме, че е по-добре да насочим усилия към семейната овцеферма, с която тогава се занимаваха родителите ни. Да продължим това, което те са започнали.
Овцевъдството в нашето семейство тръгна малко като на шега – от една идея на майка ми и баща ми. Те по професия са инженери, но по майчина линия всички са били овцевъди и може би оттам дойде всичко. Важно е да кажа, че първата стъпка на родителите ни в земеделието всъщност беше засаждането на лозя в Белене. Купиха земи в район, където вече имахме наследствени имоти и ги окрупниха. Започнаха с посадъчен материал от Франция. Кандидатстваха за европейско финансиране по предприсъединителните програми още преди 2007 г., а след това и с проект за капково напояване на лозята. В един момент осъзнахме, че само с грозде, просто като производители, няма да стане. И до ден-днешен хората, които произвеждат само суровина в България – ако не са крупни зърнопроизводители – трудно намират икономически смисъл в това да се занимават със земеделие. Затова тръгнахме към идеята за изба. Но тогава пък се промениха приоритетите на европейското финансиране. Даваха повече точки за инвестиции в животновъдството.
Така направихме първия овчарник по европроект. Беше мъничък, с капацитет за 200 майки. Сега там гледаме агнетата. Потръгнаха нещата, но пак стигнахме до ситуация, в която – ако не преработваме, ако нямаме сигурен договор с някого или не сме на нишов пазар със собствена марка – няма как да сме спокойни, че произведеното ще бъде изкупено. Често става така, че в момента, в който трябва да реализираш продукция, търговците започват да те режат. Имали сме случаи, в които се договаряме за грозде на определена изкупна цена – примерно левче. Всичко е наред, подписваме договор, но когато дойде време за плащане, изведнъж купувачът казва: „Човек, над 40 стотинки не мога да ти дам. Ако искаш...“. И не само че не печелиш, ами започваш да продаваш под себестойност и да влизаш в обяснителен режим пред държавата защо продаваш на такава цена. Това е огромен проблем за селскостопанските производители и до днес.
След първия овчарник направихме още два. Имахме до нашето стопанство една изоставена оранжерия и се договорихме с бившия собственик, който нямаше интерес да я възобновява. Изкупихме мястото, демонтирахме оранжерията и кандидатствахме отново по програми на ЕС. Европейското финансиране много ни е помогнало да изградим цялата инфраструктура, която ни е нужна, за да се развиваме – като започнем от овчарниците и стигнем до торовата секция. Със собствени сили да направиш нещо подобно е почти невъзможно. Или трябва да имаш огромен ресурс, който да вложиш, или просто да искаш точно с това да се занимаваш, без да те интересува колко струва. Да изградиш овчарник е изключително скъпо – от 200 хиляди до половин милион евро – в зависимост от капацитета.
В момента отглеждаме около 750 животни, като от тях 550 са овцете-майки, останалите са млади овце под годинка, които тепърва влизат в кампания за разплод, и агнета. Следим много внимателно с какво ги храним. Опитваме се да подхождаме към тях, като че ли са част от семейството ни. В момента ни е трудно да ги пускаме на паша заради всички тези заболявания, които се появяват.
Нямаме достатъчно голямо собствено пасище, но пък имаме „тревомат“, където отглеждаме свеж фураж – покълнал ечемик. Правим и ферментирали фуражи, наречени силаж, направени от царевица, тритикале и други растения. Също така слагаме и сено, което пак сами правим. Освен храната, хигиената е също много важна. 80% от здравето на животните зависи от храната, останалото е хигиена. Ние се опитваме да осигуряваме на нашите овце максимално това, от което имат нужда. Затова са в отлично здраве, а млякото, което дават, е много добро. Това, както и правилните технологии на преработка и производствените процеси, със сигурност e от огромно значение за качеството на продуктите. Без да преувеличавам, придаваме еднаква важност на всеки един от етапите – от семената, които садим за фуражите, до опаковката на крайния продукт.
Под нашата марка „Багри“ произвеждаме овче кисело и прясно мляко и отлежал кашкавал от непастьоризирано мляко – това ни е един от по-специфичните продукти, на който обръщаме много внимание. Също така имаме саламурено сирене и няколко вида кремообразни сирена тип катък. Всичко правим в нашата мандра, която изградихме в една от сградите на стария овчарник. Продуктите ни са 100% натурални – преработваме само и единствено мляко от нашите овце, не влагаме никакви консерванти освен сол. Такива продукти са по-пипкави за производство и по-трудни за съхранение, но никога не сме имали негативна обратна връзка. Никой не ми е казал: „Това не става за ядене“, напротив – продължаваме да растем като пазарен дял. Макар и малък, той постоянно се развива и виждаме много потенциал. Българинът все повече се отваря към това да търси качествени продукти. Много често стигаме до ръба на възможностите си като мандра. В момента търсим варианти да се разширим, защото вече сме на етап, в който продаваме повече, отколкото можем да произведем.
Лично аз нямам притеснения за качеството на това, което произвеждаме и предлагаме, защото много държим на стриктния контрол. Дори когато направим грешка – а грешки все някога се случват – имаме политика как да реагираме. Ако клиент се оплаче, комуникацията ни с него е мигновена. Ние държим проби от съответната партида на две места – в мандрата и в склада в София. Когато ни сигнализират, правим контрол на двете места и реагираме. Важно е, за да установим дали има отклонения в дадена партида. В 98% от случаите се оказва, че причината не е при нас. Истината е, че щом продуктът излезе от нашия склад и отиде в някой дистрибутор или в някой магазин, контролът става много сложен и вече не зависи от нас и нямаме контрол.
Продаваме продуктите си основно на българския пазар, най-вече в София. В много малки магазини могат хората да ни открият. От големите вериги работим само с една и то само с обектите, в които има фермерски щандове. Редовно сме и по фермерски пазари, където идват всякакви клиенти – млади, стари, българи, чужденци.
С годините съм установил, че хората естествено разбират и диференцират добрия вкус и натуралния състав зад всекиедин продукт. Маската на рафинираните добавки като захар, мазнини, овкусители и т.н. пада много бързо, когато на дъската пред клиента седи нещо истинско – забелязваме го най-вече при деца в ранна детска възраст, които трудно се отлепват от киселото ни мляко (смее се). Виждаме го и при ценителите на вино, които започват да си представят каква чаша ще си сипят вечерта, докато дегустират нашия отлежал кашкавал. Това е най-високата оценка и най-силната мотивация за труда, който полагаме.
Все още не сме излезли на чужди пазари. Имаме партньор, с когото продаваме в 2-3 български магазинчета в Белгия, но не мога да кажа, че е нещо много съществено. Тепърва тръгваме в тази посока, лека-полека, но е много енергоемко и времеемко. Ние работим и по други проекти тук, в София. За да оцелеем, сме направили допълнителни инвестиции – имаме фотоволтаични централи върху покривите на овчарниците, а сега и батерии искаме да поставим. Като цяло нашият принцип в правенето на бизнес е да се стремим да бъдем напълно независими. Затова, когато се захванахме с овцевъдството, решихме първо да затворим цикъла, а после да разработим марката и да ползваме бранда от ресторанта ни, който вече до някаква степен беше познат.
Разбрахме, че без да създадем марка и да преработваме млякото от животновъдния ни обект, нещата биха се получили мъчно, ако не и невъзможно. Така тръгнахме от „Багри: сезонна кухня“ и стигнахме до „Багри: млечни продукти“. Сега преминахме към „Багри: храна с мисия“, тъй като за нас храната никога не е била само продукт, с който да се нахраниш, а мисия, стремяща се към устойчивост, съхраняване на общностите и запазване на традиционната истинска храна.
Ако можех да върна времето, вероятно бих променил много неща. Както всички лаици в началото, и ние със семейството ми сме допускали много грешки – стратегически, управленски, дори смислови. С течение на времето и осъзнаването им сме коригирали голяма част от тях, а други тепърва ще откриваме, защото непрекъснато се развиваме и променяме. Но промяната е нещо хубаво – с всеки изминал ден, месец и година научаваме изключително много нови неща, както за управлението, животните и производствените процеси, така и за отношенията между хората и живота като цяло.
Понякога се обръщам назад и осъзнавам колко дълъг път сме извървяли – с упоритост, дисциплина, постоянство и най-вече със страст към това, което правим. Когато имахме ресторант, за първи път предложихме на клиенти нашите млечни продукти като част от менюто ни. Първо беше киселото мляко и много бързо доби популярност. По онова време все още го правеше баба ми в малката си кухня. Носехме ѝ буркани и мляко в туби от минерална вода. Температурата на подквасване мереше с малкия си пръст и си дърпаше ухото, докато го завиваше, "за да се скваси добре". Правеше го с изключително внимание илюбов. Сега процесите ни на производство са съвсем различни, любовта обаче си остана същата.
Храната е пътешествие. От полето, през ръцете на фермерите и производителите, до трапезата, всяка хапка разказва история за автентични вкусове и традиции, за успехи, за предизвикателства, но и за подкрепа. А когато знаем откъде идва храната ни, тя става още по-ценна – свързва ни със земята, с корените ни и един с друг.
Това лято заедно с Европейската комисия в България / European Commission in Bulgaria поемаме на път из България, за да ви покажем как ЕС подпомага земеделските стопани, защитава традиционните продукти и насърчава устойчивото производство.
#ДаВиЕСладко
